Татяна Буруджиева в ПИК и "Ретро": Скандалът с наградата „Вапцаров“ и новите сталинисти
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Предложението на Министерството на културата за учредяването на награда „Никола Вапцаров“ за високи творчески резултати в областта на поезията, която да се връчва веднъж на три години от министъра на културата, предизвика поредно избухване на страсти и противопоставяне в българското общество.
„Държавната награда не е литературна рецензия“, казват атакуващите Вапцаров в писмото си до министъра на културата, а искането е да бъде разглеждана не само литературната, но и политическата му биография. На констатацията, че „Вапцаров не е бил само поет“, е невъзможно да се възрази. Както и на биографичната справка на Държавна агенция „Архиви“, че през 1941 г. Никола Вапцаров става ръководител на Централната военна комисия при ЦК на Българската комунистическа партия. Сред задачите на комисията е било осигуряването на оръжие, квартири и документи за нелегални комунистически функционери. През март 1942 г. Вапцаров е арестуван, а на 23 юли същата година е осъден на смърт и разстрелян.
Вапцаров не е живял и творил, не е бил поет, нито осъден и разстрелян след събитията в Унгария и Чехословакия. Той не е живял и творил след 1989 г. и осъждането на комунистическия режим. Той е творил и е бил разстрелян тогава, когато фашизмът е разстрелвал и унищожавал човеци и творци. Той е един от хилядите, които във всяка европейска страна са се въоръжавали и са се борели срещу фашизма. И не, неговата съдба не е „трагична“. Това определение е толкова цинично, колкото да кажем, че съдбата на погубените в Холокоста е геноцид, но погубените евреи комунисти в Холокоста имат просто трагична съдба. Когато имаш за кауза да казваш истината за историята, казвай истината. Ако приемем, че Вапцаров е терорист, следва да приемем, че е лъжа участието на България в общ пакт с фашистка Германия. И, разбира се, защо да не нарежем и паметника на загиналите английски летци, бомбардирали София.
И каква е същината на спора относно литературната награда на името на Вапцаров? За противниците на такава награда това е превръщането на терориста – според тях – Вапцаров, да, с трагична съдба, но комунист, помагал за въоръжената борба срещу фашизма в България – в творец, с чиято поезия държавата България се гордее. За подкрепящите учредяването на тази награда това е признаването на един международно оценен творец с биография, подобна на хиляди европейски творци, но с поезия, която е част от културното наследство на Европа.
Кое да изберем? Кое да подкрепим?
Разделението имало ли е или не фашистки режим в България и трябва ли да заклеймяваме и дамгосваме с настоящите си битки хора, чийто живот и творчество са свързани не с падането на Берлинската стена и комунизма, а с битката за оцеляването на Европа от нашествието на фашизма?
Или поезията на един творец, отдавна надскочила местните ни крамоли. Поезия, достигнала до сърцата и душата на милиони по света.
Да се съгласим ли с авторите на писмото, че Вапцаров може да се учи в училище, но да откажем на същите тези деца възможността да се гордеят с поезията му и да ги научим да мразят човека?
Да, всеки творец е и личност. Живяла в конкретно време, с идеалите и стремежите на това време. Но истинските творци оставят в европейската цивилизация следата не просто на времето си, а създават вселената на вечността. И кой оспорва факта, че поезията на Вапцаров е създала един от най-прекрасните образи на човека с отрудени ръце и с очи, вперени в звездното небе. Че е създала образа на човешкия дар да запазваме способността си да мечтаем дори когато сме заобиколени от мрак.
Разпаленият днешен спор ме върна години назад – не помня вече как точно беше наричан този момент: зрелия, развития, побеждаващия или какъв беше точно тогава социализъм. Учителката ни по литература се съгласи – след разгорещен спор колко са безинтересни и досадни натрапваните като велики в онези времена автори – ние, учениците, да подготвим един от уроците. И ние избрахме Лилиев. Тогава неговото творчество беше обявено за недостойно да се изучава в училище заради липсата на правилните политически позиции. Изтърпяха ни, проведохме си урока, обсъждахме великолепните стихове. Но точно като днес ни натрапиха позицията, че непреходната магия на поезията е нищо пред политическата оценка на личността на автора. И пред убедеността на пуристите, приели за свое призвание да изтрият от паметта и културата всичко, което не отговаря на създадените от тях рамки на приетото и признатото. В духа на сталинисткото мислене – няма човек, няма проблем…, но има поезия.
Ако продължим логиката на тези критици и присвоили си правото на единствени пазители на святата истина за миналото автори на публичното писмо, трябва решително да пристъпим към прочистването на културната история на Европа. Защото единици са творците, които не могат да бъдат осъдени за битието си на човеци – кой алкохолик, кой наркоман, кой женкар, кой комунист, кой дори терорист, а огромната част от тях – заклети пушачи, отровили природата и съсипали бъдещето на планетата Земя.
